Благодарение на занятията с децата в театралната ни школа успявам да ги опознавам. Уча се да вниквам в техните светове и все повече се впечатлявам от онова, което носят в себе си. За мнозина те изглеждат малки и недоразвити, но работата с тях все повече ме убеждава, че са пълни с мъдрост. Предполагам, че наблюденията ми не са чужди и за други. Новото за мен обаче е, че децата са страшно изморени.

И преди съм била впечатлявана от дълбочината на детските мисли и подозрението, че понякога остават недоразбрани в света на възрастните. Това, което не подозирах, е че децата са изтощени. Тук много хора биха автоматично отхвърлили наблюдението ми и биха го категоризирали като "голяма глупост" и биха се защитили с изказване от типа: "Те децата ако са уморени какво остава за възрастните?". И понеже вероятно сте прави, това само трябва да ни притесни.  Харесва ни или не - децата са изтощени!

В последните няколко седмици стаявам порива да пиша по темата, но все повече наблюдавам розовия слон в стаята и е време да го посоча, макар това да не е удобно за всеобщите разбирания. Някои от децата идват недоспали и  изцедени. Част от тях се тресат целите и губят внимание лесно. Има и случаи, в които идват на репетиция и имат нужда от няколко обиколки тичане из залата преди да могат да започнат да работят по сценичните ни проекти. Случва се да ни споделят как учителите им в училище ги натоварват с емоции, които не са техни. Страхуват се от провала и училището им оставя чувството, че ако се провалят никога няма да бъдат приети и обичани. И това е страшно. В допълнение на това не са едно и две проучванията за вредите от седенето на стол, но изследванията за това как то влияе на хормоналната система на подрастващите показват притеснителни резултати. Освен това, именно защото възрастните ставаме все по-уморени, се случва децата да се превръщат в боксови круши за емоциите на различни възрастни през деня. Това е тяхната рутина. Когато децата дойдат в залата се стараем да им дадем изслушване и когато успеем да го направим се оказва, че от най-малките чуваме най-притеснителните неща.

Преди да продължа нататък е важно да подчертая, че това НЕ Е обвинение към никого, а позив за промяна. И НЕ го пиша, за да кажа колко добри сме ние и колко лошо е училището, защото това не би помогнало на никого. Пиша го, защото ме е грижа. Иска ми се да изградим един по-добър свят и една по-качествена система за децата, които, колкото и клиширано да звучи, все пак са нашето бъдеще. Аз все още не съм родител и последното, което искам е да отправям обвинения към родителите. Вярвам, че правите най-доброто, на което сте способни. Вярвам и че учителите правят най-доброто, на което са способни. Това, което искам да кажа с това писмо е, че сякаш е време да променим системата за всички. Слава Богу, тя се променя! Вече има много училища и работни места, които се опитват да предоставят различни условия. И вярвам, че все повече преосмисляме света, в който живеем. Питам се какво още можем да направим за себе си и за децата си? Ясно е, че ако не се погрижим за себе си, няма как да се погрижим за другите дори и да са ни деца и трябва да сме благодарни, че живеем във времена, в които ни се дава това осъзнаване. Затова нека подходим с любов към себе си и към другите.

Наскоро прочетох книгата на д-р Беки Кенеди - "Добри по душа" и ми се иска горещо да я препоръчам. Книгата привидно е ориентирана към взаимоотношенията родител-дете, но всъщност носи чудесна промяна в отношенията въобще и задължително я препоръчвам на всички, които искат да разберат себе си и другите по-добре. В книгата има чудесен поглед от друга гледна точка, а авторката напомня, че децата и родителите и всички хора сме добри по душа и предлага методи за справяне за ситуациите, в които всичко изглежда объркано и загубено. Аз лично останах очарована от лекотата и стила на писане. Впечатли ме с това, че в книгата няма капка назидание, а напротив - само разбиране и подкрепа. Попаднах ненадейно на нея в градската библиотека, а след като я прочетох изпитах желание и да си я купя, защото определено искам да ми е подръка. Особено ако стана родител.

Относно образованието не знам дали съм достатъчно компетентна да правя предложения, но смятам, че то е отговорност на всеки от нас. Според мен бихме го подобрили значително, ако направим някои малки промени. Например децата да се обучават в по-малки групи, да имат право да се движат повече, да хапват качествена и прясна храна и да имат часове, в които се отделя време за работа с емоциите им. Намирам общата култура и знанията за важни и необходими, но също вярвам и че без емоционална интелигентност този свят няма бъдеще.

Надявам се написаното от мен да стигне до сърцата на родители, учители и хората въобще и да бъде повод поне за мъничка промяна, защото децата имат нужда от това. Благодарна съм, че живея във времена, в които имам свободата да споделя терзанията си и надеждата, че нещата тръгват на по-добре! Благодаря, че отделихте време на размислите ми! Благодаря, че заедно градим по-добър свят!
Благодаря!

- Захарина